Ако можеш да запазиш самообладание, когато всички край теб
са загубили своето и те укоряват за твоето;
ако можеш да вярваш в себе си, когато всички се съмняват в теб,
и да им простиш тия съмнения.
Ако можеш да чакаш, без да се уморяваш oт чакането,
или когато лъжат за теб, да не отвръщаш с лъжи;
или когато те мразят, да не отвръщаш с омраза,
но без да изглеждаш много добър или да говориш много умно.
Ако можеш да мечтаеш. но мечтите да не са твой господар,
ако можеш да мислиш, но мисълта да не бъде твоя цел;
ако можеш да срещнеш и Победата, и Поражението,
и да се отнесеш с тези измамници съвършено еднакво.
Ако можеш да чуеш истината, която си казал,
преиначена от мошеници, за да мамят с нея глупци,
или да видиш всичко, на което си отдал живота си, разбито,
и да спреш, и да го съградиш отново с изхабени средства.
Ако можеш да направиш един сноп от всичките си печалби,
и ги запожиш на едно завъртане на рулетката, и загубиш,
и започнеш отначало, от самото начало.
без да продумаш някога за своята загуба.
Ако можеш да принудиш сърцето, нервите и мишците си
да ти служат дълго, след като са напълно изхабени,
и така да се държиш, когато в тебе няма нищо,
освен Волята, която им казва: "Дръжте се"!
Ако можеш да говориш с тълпата и да запазиш своето достойнство,
или да се движиш с крале, без да загубиш народния си облик;
ако нито врагове, нито приятели може да те наранят,
ако всички хора са ценни за теб, но никой - прекалено много.
Ако можеш да запълниш неумолимата минута
със шейсет секунди, достойни за изминатия път -
твоя е земята и всичко по нея,
и нещо много по-важно ! - ще бъдеш ЧОВЕК, сине мой!
Има ли ден от изминалите, човече, който да
желаеш да ти се върне?
Всички ти се галеха като свила и всички се
размъкваха като паяжина. Като мед са те
посрещали, като смрад си ги изпращал,
пълни с измама и грях до капака.
Гледай, всички локви под месечината лъщят като
огледала. И всички дни, осветлени от лекомислието
ти, лъщят като огледала. Но когато крачеше от
един ден в друг, лъжливите огледала се пръскаха
като тънък лед и ти газеше през киша и блато.
Може ли ден, комуто утрото и вечерта са предели
да бъде Ден?
Господи светлоносни, за друг ден копнее моята душа,
измъчена от измами: за деня без предели и нощни
сенки. За Твоя ден, който наричах свой, когато
бях едно с Тебе.
Парадоксът на нашето време е, че имаме по-високи сгради, но по-ниска търпимост, по-широки магистрали, но по-тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко.
Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко.
Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Научихме се как да преживяваме, но не и как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и повърхностните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове.
Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.
Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.
Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги.
Не забравяйте кажете блага дума на този, който ви гледа с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас.
Не забравяйте горещо да прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Не забравяйте да казвате „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето.
Не забравяйте да държите ръцете си и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас.
Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът не се измерва с това колко пъти сме си поели дъх, а с моментите, които са ни карали да затаим дъх!
Авторът Боб Муурхед е американски пастор от Сиатъл, това слово е произнесено през 1995 г.
(Не съвсем по темата , но желание изпитах да го споделя)
Преди много години Дяволът решил да продаде всички инструменти на своя занаят. Подредил ги стриктно в стъклена витрина, за да ги виждат всички. Каква колекция било това! Тук бил блестящият кинжал на Завистта, а до него кротко си почивал чукът на Гнева. От другата страна лежали лъкът на Алчността и Желанието, а до тях живописно били подредени отровните стрели на Ревността и Въжделението. Там били и оръдията на Страха, Горделивостта и Ненавистта. И всички се виждали прекрасно, имали си етикети с название и цена.
А на най-красивата етажерка, отделно от всички останали инструменти, лежал малък, неугледен и доста очукан дървен клин, на който бил закачен етикет с надпис "Униние". Учудващо, но цената на този инструмент била по-висока от всички останали взети заедно. Един минувач попитал Дявола защо струва толкова скъпо този странен клин и той отговорил:
— Аз наистина го ценя повече от всички, защото това е единственият инструмент в моя арсенал, на който мога да разчитам, ако всички останали се окажат безсилни. И той нежно погалил дървения клин. — Ако съумея да вбия този клин в главата на човека — продължил Дяволът, — той отваря вратата и за всички останали инструменти.
Усмихнал се и добавил:
— Няма нищо по-смъртоносно от унинието.
Не се оставяйте на унинието - нито днес, нито никога; радвайте се на живота - той е много кратък...
Профил
Вход
