Притиснах с два пръста в дясно под брадичката и се опитах да преброя ударите. Неспособността да контролирам дишането и тежестта в гърдите ме упоиха полека докато спрях да усещам тялото си. Напрегнах мисълта си да си спомня кога беше последния път, когато се почувствах толкова нищожна и бясна. Объркана и дребничка. Безсилна във великанската си мощ. Допускам, че силата, която притежавам, само тя може да ме обезсили така.
За безподобната бъркотия в главата ми, за личните ми вътрешни борби, за съдиращите душата и тялото ми нужди, за болката и огорчението, за търсенията – леко открехвам очите си със страх да намеря обясненията.
Изправена съм пред дългия криволичещ път на себеопознаването, криещ опасностите си иззад всеки ъгъл. Дали дълбокото на съществото ми ще ме удави методично и мъчително или ще ме изстреля с космическа скорост в други непознати галактики?
Поставям въпросите в интимен разговор със себе си. Безброй са. Плющят по плътта и разпарят без капка милост. Ако стоя пред вратите на неизвестността, а любопитството ме подпира опряло наточено шило в гърба…..да направя ли крачката? Какво следва след това? Жаждата утолява ли се? Къде са границите и изобщо имам ли нужда от тях? Къде се губи и кое унищожава душата? А битката на телата? И адските фантазии извиращи от непознати дълбини….
Искам да се намеря повече от всякога.
Това бях аз преди много,много години.Звучи ми близко и познато.Живота е велик учител .После всичко идва само на мястото си,по лесно осъзнаваме собствените си основни подтици и нужди,както и да бъдем по-толерантни към самите себеси и към другите.
Профил
Вход