))...Благодаря, ще се погрижа за продължение...когато ремонтирам покрива...
Интересно ми е да прочета как си представят моите съфорумници продължението на разказа...какво би могло да се случи по-нататък...развитието на разказа, което ще носи силен еротичен заряд, ще е индивидуално според фетишите на съфорумниците .
аз предполагам че следва смяна на ролите :) и сега тя ще го изкъпе и облече в женски дрехи (предлагам бикини и сутиен на цветчета) а после обездвижване с корабно въже, тапа за устата обезателно и поставяне в пашкул в сплитка лито (за да може се пак да диша rolf)
иии да не забравия накрая героинята като излиза да заключи вратата :Д
Тези дни намерих малко свободно време. Изпращам обещаното продължение...))
РАЗХОДКА В НЕДЕЛЯ - 2
1.Подготовката
Здравейте, приятно ми е! Мога само да Ви поздравя, но не мога да се ръкувам с Вас. Причината е,че ръцете ми са извити на гърба с длани навън и китки, здраво вързани с помощта на 8 милиметрово памучно усукано въже в масленозелен цвят. Ивелина Михайлова, накратко Ива, избра този цвят, за да не бие много на очи по време на вечерните ни разходки по улиците на града. Връзването е майсторски направено, а възелът- здраво стегнат. Не бих могъл да се развържа сам без чужда помощ. Приятелката ми се научи да връзва така добре няколко месеца след нашата първа среща.
И сега, след като Ви заинтригувах достатъчно, ще Ви разкажа как започнаха тези необичайни разходки. Мина доста време, откакто с Ива не се възприемахме само като колеги, а бяхме вече и близки приятели. Освен ванила отношенията в личен план практикувахме и БДСМ. Но имаше нещо, което още не бяхме правили и което и двамата очаквахме с вълнение- публичните унижения. Знаехме, че това рано или късно ще се случи и очаквахме момента, когато и двамата ще бъдем готови за това.
И ето че през един студен февруарски ден в неделя ние се уговорихме да я взема от нейната квартира привечер на обикновена разходка. Ива все още не се решаваше да се премести да живее при мене, въпреки близките ни отношения. Искаше да си запази лична територия и аз я разбирах.
Знаех, че тя харесва военни униформи и реших да я изненадам. За целта облякох една моя военна камуфлажна униформа в зелен защитен цвят. Състоеше се от шапка с платнена козирка, зимна полушуба с полувисока яка, зимен клин с ватена подплата и черни кубинки, които аз излъсках до блясък. Това беше тъкмо подходящо облекло за студеното време. Усмихнах се вътрешно при мисълта за израза на лицето и, когато ме види така и се запътих към нейната квартира. Тя живееше на първия етаж в жилищен блок в централната част на града. Звъннах три пъти последователно. Това беше нашият сигнал и тя не закъсня да отвори. За смайването и, когато ме видя в този вид можете да съдите по това, че остана с полуотворена уста и забрави да ме покани в стаята. Когато я попитах невинно дали е наясно какво означава думата гостоприемство, тя се изчерви, хвана ме под ръка и бързо ме вкара в жилището. Какво пък, понякога и хуморът върши работа, когато искаме да извадим някого от летаргичен сън, или от смайване, за по-точно!
Сега тя бързо заключва вратата и се опира на нея с гръб, за да ме разгледа по-добре. След като приключва с бързия, но внимателен оглед, тя проронва замечтано и възхитено едновременно:
-Ах, скъпи, много добре ти стои униформата!
Аз се усмихвам:
-Тази вечер искам да съм по-специален, само за теб!
След което получавам дълга и топла целувка. Заслужавам си я естествено!
Ако кажа, че нейното възхищение не ме поласка, ще излъжа. Но дори и да не беше го изразила така непосредствено, обикновено моето самочувствие винаги е на ниво. Поради много причини, но това е друга тема на разговор и може би попада в раздел "Самоизтъкване"...))
Сега сядаме и разговаряме десетина минути,колкото за по едно питие, след което тя отива да се преоблече в другата стая. Когато се връща отново при мене, сега пък моят дъх секва. Това моята Ива ли е, майко мила!
Пред мене стои хубава млада жена, нито слаба, нито пълна,с изправена наперена фигура, облечена в черна естествена кожа от глава до пети. Черните и прави коси са прибрани под черна кожена фуражка. Под козирката ме гледат две топли, но в същото време властни черни очи. Не съм срещал такъв властен поглед у Ива по-рано и това малко ме озадачава. Какво ли се готви да прави? Не след дълго щях да разбера.
Хубавата и фигура е стегната с черна излъскана кожена куртка с металически закопчалки до врата, която и стои отлично. Стройните и крака изпъват черния кожен панталон, а нозете и са обути в черни кубинки, подобни на моите. В дясната си ръка държи масленозелено памучно въже, около метър, метър и половина дълго и 8 милиметра дебело. Изразявам гласно възхищението си от новия и вид и тя се смее с великолепната си усмивка. След което ме поглежда замислено и малко загадъчно:
-Хайде, давай да те връзвам!- тонът и не търпи възражение.
В същото време тя ловко прави примка в единия край на въжето и пристъпва към мене. Аз я гледам малко тревожно:
-Но Ива, ние се уговорихме за разходка! А ти искаш да ме връзваш!
-Разходката ще се проведе! Но ти ще участваш в нея като военопленник, а аз- като твоя надзирателка!
Сърцето ми изведнъж почва да бие учестено. Тя явно се кани да осъществи едно от публичните унижения, които досега не бяхме правили и за които само си фантазирахме. Но хората навън? Как ще ни възприемат, какво ще кажат? Все пак ние хората сме социални същества и малко или много чуждото мнение и оценка имат значение за нас, колкото и понякога да казваме, че не ни пука. Никой нормален човек не иска да е отхвърлен и неприет от обществото около него. Което означава да бъде осъден на самота.
-Колкото по-навреме се приберем в къщи, толкова повече време ще имаш да се наспиш и отпочинеш. Не забравяй, че утре е работен ден и вероятно ще имаш доста клиенти, на които да даваш консултации по недвижимите имоти и да оформяш скици,- напомня ми тя, като вижда, че се колебая.
Това е истина. Утре освен че е работен е и мой приемен ден и много хора ще разчитат на мене по лични въпроси. Така или иначе ще излизаме. Няма да е разумно да се прибираме в малките часове. Въздъхвам и мълчаливо подавам напред лявата си ръка на височината на рамото. Ива бързо мята приготвената примка на китката ми и я затяга здраво. Да не би пък да взема, че да се развържа! Не казвам нищо и протягам покорно напред и дясната си ръка.
-Не така, миличък!,- тя ме гледа насмешливо- Ръцете ти трябва да бъдат вързани на гърба!
-Но какво пречи да са вързани отпред?,- се опитвам да възразя аз,- не можем ли така да се разхождаме?
-Виждал ли си някога военен да се разхожда с ръце отпред?,-бавно и търпеливо пита тя, все едно че говори на малко дете,- И освен че е по-непринудено с ръце отзад, връзването така ще е истинско, както се полага да бъде!
Поколебах се за минута. Бяхме играли игри с връзване и преди, но не и на улицата, пред погледите на стотици хора. Освен че с ръце отзад ще бъда наистина безпомощен, но и ще е извънредно унизително за мене. Представям си как вървя с наведена глава, без да смея да погледна хората в очите, а до мене напето върви моята надзирателка, привличайки погледите допълнително със стройната си фигура и с целия си необичаен външен вид.
Обръщам се с гръб към нея и хващам ръцете си зад гърба. Тя навива ръкавите на полушубата ми до лактите, намотава въжето няколко пъти около китките ми и прави възел. Връзването е доста хлабаво, изпитвам гъделичкане по ръцете и се засмивам:
-Хаха...това ли е всичко, което можеш? Когато си поискам, тогава ще се развържа!
Защо ли ми трябваше да се обаждам? Често съжаляваме за нещо, което току що сме изрекли. Но, казана дума- хвърлен камък. Тя видимо се ядосва и развързва бързо въжето. Извива ръцете ми допрени с външната страна една о друга и с длани обърнати навън, и започва да ме връзва съвсем здраво. Прави две или три намотки около китките ми във вид на осморка доста стегнато, след което започва да навива също стегнато въжето помежду тях. Все и се струва, че не е достатъчно здраво и си помага с коляно при връзването. Аз хапя устни и се извивам, дори изохквам един два пъти. Чувам как дишането и зад мене става неравномерно. Продължава да връзва, въпреки че усеща болката ми. Явно за нея тя е силен фетиш и я възбужда сериозно.
Ето че сега Ива прави двоен възел и приключва връзването. Прави го от вътрешната страна на китките ми, далече от пръстите. Сега тя смъква надолу ръкавите ми и отстъпва крачка назад, за да огледа произведението си.
-А, а така...!,- със задоволство проронва Ива и продължава да ми се любува,- я да видя, можеш ли да се развържеш?
Правя опит да раздвижа ръце, но изпитвам режеща болка в китките и тутакси спирам. След кратка почивка правя още няколко опита, но отново безуспешни. Възелът не се разхлабва нито на милиметър. Единственото, което постигам е, че ожулвам китките си. Решавам да не правя повече опити за освобождаване и се оставям на нейното благоволение.
-Ако искаш, мога да те оставя да се помъчиш не пет, а петдесет и пет минути,- смее се Ива- дано тогава ти стане ясно, че е невъзможно да се развържеш сам!
-Много си ме стегнала, Ива!,- опитвам се да протестирам, както и да събудя малко съпричастност в нея.
-Какво, да те развързвам ли?,- наостря се тя.
Хм, ако го направи, осуетяваме замисленото за тази вечер. Тя знае това. Явно се опитва да прехвърли отговорността на мене. Но ме и боли при всяко раздвижване на ръцете, дявол да го вземе! Решавам да опитам някакъв среден вариант:
-Ами може би трябва да го поразхлабиш малко това въже! Много е стегнато!
Но Ива няма и намерение да го прави:
-И таз добра! Ти знаеш ли как ги третират военопленниците в Гуантанамо например?
Аз мълча и тя продължава назидателно:
-Не само че ги държат вързани, ами не ги развързват дори когато им се ходи по малка нужда!...Ей така, напикават се на дрехите! Това засилва усещането им, че са безволеви същества, които не могат да разполагат с тялото си, с мислите си, с всичко!...Ама хайде, тъй като ти е за първи път, ще се покажа великодушна към тебе! Но само първия път!
Виж, за надзирателка в базата Гуантанамо Ива би се справила отлично! То само това оставаше, да уринирам на дрехите, ако тя не се съгласи да ми помогне при необходимост. Сега тя прави крачка към мене и ме поглежда високомерно:
-Ей тука те искам! Пред мене, на колене!,- десния показалец на ръката и недвусмислено сочи пода.
-О, Ива моля те! Сега пък на земята ли?,- протестирам аз.
-Каквооооо?,- заплашително пристъпва към мене тя и в същата секунда ми врътва силна плесница.
С периферното си зрение забелязвам малката и ръка, облечена в черна ръкавица, да се стрелва към лицето ми, но не се навеждам и не се отмествам. Решавам да понеса и това. Само завъртам рязко глава по посока на удара, за да намаля неговата сила. Въпреки това известно време виждам света в сиво. Приляга му на това момиче да удря плесници!
-Веднага на колене, казах!,- отново сочи надолу тя и ме гледа строго.
Поглеждам я за миг и разбирам, че не се шегува. Не го ли направя, ще продължи с плесниците. Решавам да избера другия вариант. Въздъхвам и коленича на пода, малко странично спрямо нея. Ще се наложи да изпълнявам!
-Така! Добро момче...сега отиди при стената без да се изправяш и застани с лице към нея!,- разпорежда се Ива.
Започвам да местя колене и след малко заставам с лице към стената. Тя видимо е доволна:
-Браво, точно така! Ето че бързо схващаш...
Да, но не ми е удобно така. Не след дълго коленете и гърба почват да наболяват и аз се местя лекичко от коляно на коляно. Тя забелязва това и пита:
-Какво, неудобно ли ти е, м...?
Аз мълча. Няма да го призная. Но тя разбира моето състояние. Застава зад гърба ми и ме хваща за рамене. Полека отпуска тялото ми, докато то ляга на пода на лявата си страна. Да, така е малко по-добре! Поглеждам я с благодарност.
Сега тя ме оставя така и се заема последно с външния си вид преди излизане. Зад себе си чувам как отваря несесера, взема червилото, оформя устните, после се заема и с очната линия. През това време тя си тананика някаква мелодия и като че забравя за мене. Известно време се разхожда насам натам, и накрая спира пред лицето ми.
-Повдигни глава от пода,- нарежда тя.
Повдигам леко и тя слага лявото си стъпало под главата ми, а дясното върху врата. Сега започва да натиска бавно надолу, докато дъхът ми спира, а главата ми се извива нагоре. Наблюдава известно време с удоволствие как се извивам и се опитвам да поема безуспешно въздух, и после маха крака си.
-Знаеш ли, че мога да те удуша така, стига да поискам?,- кефи се Ива и ме гледа как дишам жадно. После ме хваща и ме изправя на крака.
-Сега ще изключа осветлението и...излизаме!- с тези думи тя отключва вратата, изчаква ме да се приближа и загася осветлението. Горещо се надявам да не срещнем никого на стълбището до изхода на блока. Но не, тъкмо излизаме, Ива заключва зад нас и...входната врата на блока от към улицата се отваря.
Спогледахме се с Ива и моментално се обърнахме с гръб към стената и с лице към входа. Вързаните ми на гърба ръце не трябваше да стават достояние и обект на коментарии точно тук. Защото влезлите, както очаквахме, бяха съседи. Двете момичета студентки от третия етаж. Те се заизкачваха по стълбите, весели и зачервени от студа, и след секунди се озоваха срещу нас. Може би странното положение на ръцете ми и това, че стоим с гръб към стената и не се движим на никъде им се стори малко странно, но все пак поздравиха учтиво и продължиха нагоре. Отдъхнахме си с облекчение. Но изпитанията едва сега започваха.
Притичахме бързо по стълбите надолу и се спряхме пред входа на блока. Ива отвори вратата и излезе навън да огледа. След малко ми даде знак, аз излязох и тя затвори входната врата зад мен. Навън беше вече тъмно и докато тя се занимаваше с вратата, направих няколко крачки в дясно, в посоката, в която предполагах, че ще тръгнем.
- Къде?, - запита тя отчетливо, - върни се обратно!
Аз се спрях и я загледях с недоумение:
- Нали излизаме на разходка?
- Да, но ще тръгнем в обратна посока, ела при мене!
Върнах се при нея бавничко и я загледах в очакване.
- Ти май не съзнаваш, че в момента си военопленник!? - произнесе тя, гледайки ме строго,- нямаш право на желания, на избор, на свободна воля. Ще правиш което ти се нареди, ясно?
Аз не отговорих и тя възприе мълчанието ми като съгласие. Хвана ме под ръка, доколкото може да се хване под ръка вързан човек, и тръгнахме. Уличката не беше много оживена. След малко наближихме две жени на средна възраст, които разговаряха пред дома си. Когато почти се изравнихме с тях, те се загледаха в нас и млъкнаха учудени. Едната се обърна към мене:
- Колко ви е часа, извинете?
Вероятно искаше да провери дали това, което мисли, че вижда в тъмнината, е истина. Опитът и беше хитър, но Ива реагира веднага и отговори вместо мене, като съобщи точно време. Погледнах я признателно. Ето че и сега ме измъкна! Отминахме по-нататък. Усещах в гърба си погледите на двете жени. Забелязаха ли въжето, стегнало китките ми? Да става каквото ще, няма да мисля за това сега!...
Наближихме кръстовище със светофар и Ива ме пусна, като се отдалечи на 2-3 крачки от мене. Почувствах се ужасно. Струваше ми се, че погледите на всички минувачи са вперени в мене.
- Не ме оставяй, моля те!,- казах аз тихо,- хвани ме пак под ръка!
Ива се усмихна и отново ме хвана за ръката. Светна зелено и ние тръгнахме да пресичаме двете ленти заедно с десетине мъже и жени. Защо ли трябваше да се притеснявам от мислите, погледите или коментариите им? Ива беше до мене, държеше ме за ръка, усещах нейната близост и топлина и това ми стигаше.
Сега вече вървяхме през една от градските градинки. От известно време мълчах, една мисъл ме занимаваше, и Ива не се забави да ме попита какво има. Аз помълчах още малко, и после казах, сякаш размишлявах на глас:
- Ама как е възможно?!...
- Какво?,- запита Ива.
- Как е възможно да ме завърже жена, и то така, че да не мога да се освободя!
- Сега призна ли, че мога да връзвам, м?,- запита тя със самодоволна усмивка.
И аз признах, че това беше истина. Не беше възможно да се развържа без нейна помощ. Пък и всеки опит да раздвижа ръце се наказваше с остра болка от врязалото се в китките ми въже.
Вървяхме по тротоара до закусвалня "Нептун". Наближавахме автобусната спирка, на която имаше една единствена възрастна жена. Изведнъж Ива се спря на място и ме пусна:
- Сега тръгвай пред мене! Сам!
Аз направих машинално няколко крачки и също спрях, като я погледнах недоумяващо:
- Без тебе ли!?...Но накъде?
- Тръгвай и не задавай повече въпроси! Като стигнеш кръстовището, ще завиеш наляво и ще ме чакаш на следващото, хайде!
Погледнах към възрастната жена на спирката. Тя беше на около 10-15 метра от нас. Предстоеше ми да мина в непосредствена близост до нея, пред погледа и. Щеше ли да разбере в тъмнината, че съм вързан, или щеше да си помисли, че се разхождам с ръце на гърба? Но ръцете ми бяха извити доста необичайно, с длани навън, в ляво и дясно. А и уличното осветление си работеше. Да става каквото ще!...Тръгнах по тротоара, като си мислех, че изглеждам спокоен и непринуден. А в това време Ива мълчаливо ме наблюдаваше, после тръгна в друга посока. Ето че се изравних с възрастната жена, която ме изгледа от горе до долу. Сигурно съм се изчервил здравата. Продължих нататък без да извръщам глава, а така ми се искаше да видя изражението на лицето и!
Продължих надолу и като стигнах кръстовището, завих наляво покрай градинката. За щастие наблизо нямаше хора. Стигнах следващото кръстовище и спрях, като се огледах за Ива. Но нея я нямаше! Какви ли не тревожни мисли ми минаха през главата! Възможно ли е аз да не съм я разбрал? А може би тя е решила да ме остави така, здраво вързан, насред улицата, и да си тръгне?! Не, не вярвах, или по-точно не ми се искеше да повярвам, че може да го направи. Поне не без мое съгласие, доколкото я познавах. Но все пак!...Допусках, че е възможно и това като част от играта.
Дочух стъпки зад себе си, бавни, отмерени. Нейните стъпки! Обърнах се бързо и я видях. Приближаваше бавно и се усмихваше, Не можех да видя очите и под козирката на кожената фуражка, но бях сигурен, че те също се смеят.
- Какво, разтревожи се че ще те оставя тука сам ли? -, попита тя и ласкаво ме погали по лицето, - да си призная, и това ми минаваше през ума като идея. Но не искам да те оставям така, сам и вързан от първия път!
Щом сега изпитвах такива бурни емоции и адреналинът ми беше предостатъчно, какво ли ще е някой друг път, когато тя реши да направи ролевата игра по-хард?!
Сега се движехме по пресечка на главния булевард "Княз Борис"и след малко излязохме на него. Аз се стъписах и поспрях, като видях потока от стотици хора, които се движеха в двете посоки на булеварда. Щях да бъда изложен на погледите на всички тези хора, както и на всякакви коментарии. Но Ива ме хвана по-здраво за ръката и ме дръпна напред заедно с нея:
- Не спирай, върви си спокойно!
Лесно е да се каже! Не тя беше вързаната. Тръгнахме в дясно по посока басейна с шадраваните. Бях забил поглед в земята и се оставях Ива да ме води, хванала ме под ръка. Тогава нейните мисли и фантазии за това, какво би правила с мене, ако бяхме сами, вероятно са били доста еротични за нея, защото въобще не реагира на коментариите зад нас. А те бяха отправени от 3-4 момичета, които в група тръгнаха зад нас, на 3-4 метра разстояние. Аз обаче нямах възможност нито да си запуша ушите, нито по някакъв друг начин да направя така, че да не ги чувам. Така че искам или не искам, чувах всичко.
- Гледай!, - започна на висок глас едното момиче, обръщайки се навярно към Ива и към приятелките си едновременно, - как може така силно да му стягате ръцете на човека, бе! Виж, те направо са побелели, като восъчни, все едно че няма капчица кръв в тях!
Това беше вярно. От силното стягане ръцете ми зад гърба бяха започнали да изтръпват.
- Недей!, - каза другото момиче, - той може да е престъпник!
- Ами че дори и да е престъпник! Нито бяга, нито се съпротивява човека. Върви си съвсем спокойно, въпреки че сигурно го боли. Защо е нужно да го връзват толкова здраво?
Последва кратко мълчание, после едно от момичетата продължи:
- Има хубави ръце! Дланите му са едни такива...широчки!
- Може би е спортист? Или просто човек на физическия труд!...
- Аз съм виждала ръце на хора, занимаващи се с физически труд. Техните ръце са силни, но са загрубели, с похабена кожа. А неговите са силни, без да са груби. Хм, интересно...
- Готин пич е все пак! Жалко, че е арестуван. Къде ли го водят?
- Не знам...слушайте, хайде да направим нещо за него!
- Какво???
- Вижте, насочват се към градинката зад часовника! Сега тя е почти безлюдна. Ще ги причакаме там!
- И какво предлагаш?
- Как какво!...На нея ще и хвърлим един бой и ще я оставим в храстите, а него ще го вземем с нас и ще го освободим. После той ще ни е благодарен!
Останалите момичета се зарадваха:
- Хайде, да го направим!
Момичета, мили момичета! Стана ми изключително приятно, че мислите за мене, но само ако знаехте истината...Забелязах как групичката ни подмина и забърза към малкия парк, който по това време почти не беше осветен. Бяха 4 момичета, почти еднакви на ръст, със спортни фигури.
Как да постъпя? Не исках по никакъв начин Ива да бъде пребита и захвърлена в храстите. Не се знае дали щяха да повярват на уверенията ми, че всичко е една игра. А и аз със стегнатите си зад гърба и вече изтръпнали ръце едва ли щях да съм особено полезен...
Започнах да отправям горещи молби към Ива:
- Моля те, недей през центъра! Аз просто ще умра от срам и унижение! Моля те!...
Ива продължи мълчаливо напред, хванала ме здраво под ръка. И когато вече си мислех, че всичко пропада, тя изведнъж ме дръпна в една странична уличка. Продължихме по нея. Отдъхнах си... Ива беше спасена!
Но не ни беше съдено премеждията ни да спрат до тук. Приближавахме един бар. Пред осветения вход бяха излезли три момчета и едно момиче да подишат малко чист въздух. Какъв парадокс, а? Излезли да подишат кислород, пък бяха запалили цигари! Разговаряха оживено. Докато се движим с лице към тях, добре, но когато ги подминем!?!...И наистина, коментариите не закъсняха:
- Скивай, скивай!, - започна едното момче.
- Какво?
- Пича е вързан!
- А, той може така да си държи ръцете!...а, верно бе!...това белезници ли са?
- Не, въже е!
- Ама как така бе! Да не би да го местят от един арест в друг?
-Те ако го местеха, щяха да използват кола. И нямаше да го придружава жена.
- Що бе, нали има такива жени - агентки!
- Да, има, но в случая не ми се вярва! И като я гледам тази каква е...
Лицето ми беше пламнало. Вървях машинално. Тогава Ива не издържа повече, спря, прегърна ме и горещо почна да ме целува. Отвърнах и подобаващо с целувки и аз, въпреки че не можех да я прегърна. Групичката, която явно не беше спряла да ни наблюдава, си отдъхна облекчено:
- Видя ли бе, нали ти казах! Има такива хора, садисти май им казваха, които по този начин се любят..., - каза тържествуващо едно от момчетата, вероятно отворкото на групата.
Отдалечихме се и вече не чувахме коментариите им.
Сега се движехме по посока квартирата на Ива. Аз бях на границата на силите си. От движението не се изморих, но психичното напрежение и адреналина ме бяха изтощили. Започнах да стена лекичко.
- Сега сигурно вече искаш да те пусна, м ?, - попита Ива.
- Моля те, Ива, развържи ме!, - горещо и настоятелно започнах аз.
Тя обаче навири глава и продължи да върви мълчаливо, като че ли не ме чуваше. Аз продължих:
- Развържи ме, моля те!
Тогава тя рязко спря и изсъска:
- Стига си ме врънкал, че ще ти шибна вече един!
Не казах нищо и продължихме мълчаливо напред. В един момент бързо допрях устни до бузката и и започнах лекичко да я целувам.
- Хм!, - каза Ива, - целувките няма да могат да ме умилостивят!
И продължи отново напред, без да ме гледа.
- В същност ти не си толкова зла и проклета, колкото изглеждаш на пръв поглед!, - казах аз.
Тя се извърна към мене като тресната:
- Аз зла и проклета ли съм бе, момче...!?!
- Ами в първия момент човек така може да си помисли за тебе! Но като те опознае, разбира, че ти можеш да бъдеш чувствителна, любвеобилна, да си съпричастна към болките на другите. Толкова съпричастна, че дори можеш...
Ива наостри уши. Аз това и чаках:
- ...и да ме развържеш!
Ива се развесели от несполучливите ми досега опити да я умилостивя и отново, без да каже нищо, продължи напред. Аз вече едвам вървях.
- Е виж как ти се моля сега! Не съм ли примерен военопленник?, - простенах аз.
Ива мълчеше, като че не ме чуваше. Но аз знаех, че не беше така. Тя просто размишляваше. Не и се искаше още да ме освободи, играта беше толкова забавна за нея. Но на мене от доста време не ми беше до смях.
- Моля те, Ива, знаеш ли как боли! Китките ми вече вероятно са се подули и с всяка минута изпитвам все по-голяма болка!
Трябва ли отново да споменавам, че болката ми я възбуждаше неимоверно? Тя изведнъж спря, бутна ме опрян с гръб на едно крайпътно дърво, и дръпна ципа на клина ми. Извади достойнството ми на бял свят, което отдавна беше твърдо като желязо, коленичи пред мен и започна да ми прави свирка. Не издържах много и изригнах, като в този момент забравих за болката. Ива пое и преглътна всичко, като премлясна от удоволствие:
-Знаеш ли, че спермата ти има много приятен вкус? Има вкус на бебешко кремче. Вероятно защото водиш здравословен живот и се храниш с много плодове и зеленчуци...))
Сега тя прибра пениса ми, оправи дрехите ми и каза насмешливо:
- Ами ако толкова бързаш, тръгвай така, вързан, а аз ще се прибирам!
- Ще тръгна, и ще си отида у дома!, - казах.
Тръгнах по една затворена безлюдна уличка, но след малко се спрях и отново безуспешно се опитах да се освободя. Въжето зверски се вряза в китките ми, и без това ожулени и подути. Аз искрещях от болка. Огледах се наоколо. Нямаше никой на улицата, прозорците на околните къщи бяха тъмни, хората спяха. Погледнах отчаяно към Ива, която спокойно пушеше цигара на същото място, където я оставих. Сякаш знаеше, че няма къде да отида. Аз постоях, и после с наведена глава и с вързани на гърба ръце бавно закрачих към нея. Когато наближих, отново и се примолих:
- Моля те, развържи ме! Много боли!
- Първо си признай, че без моя помощ ти е невъзможно да се развържеш и че свободата ти е в мои ръце! Повтори го!
Аз го повторих. Но Ива не беше доволна:
- Не така! На колене искам да го признаеш! И докато не го направиш както трябва, няма да те развържа!
Коленичих и повторих молбата си отново.
- Добре!, - каза Ива, - сега се изправи и се обърни с гръб към мене!
Обърнах се и тя започна да ме развързва. Когато въжето напълно беше свалено от китките ми, изпитах огромно облекчение. Но все още ръцете ми бяха изтръпнали и около 5-6 минути ги масажирах, за да нормализирам кръвообращението. Ива също ми помогна с масаж.
- А сега да се прибираме, ще спиш при мене!, - каза тя.
Прибрахме се, изкъпахме се и веднага заспахме, хванати за ръка. Заспахме дълбоко, непробудно.
На другата сутрин се събудих от целувка. Ива ме будеше по този начин:
- Събуди се, миличък! Време е за работа!
Денят започваше. Понеделник. Нормален работен ден...
Мнението е променяно 4 пъти, за последно на 02.05.2011 13:08. Виж повече!
Профил
Вход
